Мъжът лежеше по корем върху топлия пясък точно на една педя от каменния зид на вилата, когато усети две нежни ръце на тила си. Обърна се и се усмихна на жената, която го галеше. Седнаха един до друг, облегнаха се на стената.





- А, Яна, аз май пак пийнах повече, отколкото трябва - виновно се усмихна той.
- Трябва ли да пиеш толкова много? - попита Яна. - Алкохолът вреди.
- И то най-вече на половата система - издекламира мъжът.
- Ако съдя по снощи, не бих казала, че ти вреди.
Тя се облегна на гърдите му. Гледаха слънцето, което бавно се потапяше сред вълните.
- Била ли си омъжена някога?
- Бях. Преди около сто и двадесет години.
- Разкажи ми за него, Яна.
- Всъщност няма кой знае какво да се разказва. Бях осемнадесетгодишна. Безумно го обичах. И той мен. Искаше да стане известен и обичан... И наистина стана.
После започнаха проблемите. Той стана собственост на хората. Те го направиха велик, искаха го само за себе си, отнеха ми го завинаги.
- А ти?
- Аз само плачех... Поне в началото.

Спомням си един коктейл. Стоях отстрани и гледах тълпата, която беше заобиколила един строен млад мъж. Силната музика се сливаше със смеховете на хората. Всичко бе толкова хубаво!
„Голям симпатяга е, нали?" - една изваяна женска ръка ми подаде нова чаша. Младата жена гледаше към тълпата. Деколтето й бе по-дълбоко от Найт Каньон и вероятно от гледката на мъжете им призляваше. - „Мислите ли, че ще имам успех при него?"
В главата ми настъпи пълна тишина:
„Във всеки случай кажете ми, ако успеете. Това е съпругът ми."
Младата жена нямаше вина, но аз я избутах грубо и избягах навън. После всичко стана още по-лошо. Мъжът ми непрекъснато бе зает, прибираше се късно вечер и заспиваше като труп. Аз повече не му бях нужна.
Яна направи несполучлив опит да се усмихне.
За останалото можеш да се досетиш. Романтичната ученическа любов се превърна в досадно и обременяващо съжителство...

Мъжът до нея се размърда и я погали по лицето, което бе загубило очертанията си в настъпилия мрак. Луната се показа
из зад покрива на къщата, стана студено. Яна потрепери и се сви в прегръдките му.

- Време е вече - каза той и смъкна нежно ръцете й от себе си.
- Трябва ли наистина да тръгваш? Не може ли утре?
- Знаеш, че трябва сега да го направя. Иначе никога няма да си отида. Не ме изпращай.

Тя остана свита на кълбо и трепереща от вечерния хлад.
На следващия ден точно в девет мъжът вървеше забързано по коридорите на офиса и поздравяваше любезно колегите си. Но защо ли всички озадачено се извръщаха след него? Ставаше нещо, което той не можеше да долови. Влезе в кабинета си.

- Страхотно изглеждате, господине! - секретарката скри набързо лака за нокти и се изправи. - Изглеждате поне с десет години по-млад. Май добре сте прекарали отпуската?
- Да, благодаря - каза разсеяно мъжът. - Какво ново?
- Преди десетина минути тук бе съпругата ви. Остави това за вас... Учудих се, защото никога досега не е идвала тук.

Той пое писмото, внимателно скъса плика и зачете:

„Мили мой, нямам време да те изчакам, защото трябва да се подготвя за довечера. Снощи дълго гледах луната и морето, после си приготвих нещата и хванах самолета. Страхотна бе идеята ти да прекараме отпуската заедно. Само малко ме измъчи това, че непрекъснато трябваше да разказвам съпружеския ни живот, но сега разбирам, че си бил прав.
Целувам те. Яна"

Мъжът се обърна към секретарката си:

- Резервирайте ми маса за довечера в най-хубавия ресторант - ще вечерям със съпругата си. И намерете номера на домашния ми телефон... Какво ме гледате така - забравил съм го и това е.

Странно, колко отдавна не съм звънял вкъщи!