Свободно време
Rozali.com » Свободно време » Творчество » Проза
I want you just the way you are ...
The water’s dark And deep inside this ancient heart You’ll always be a part of me, Goodnight, my angel... Къде си?
Снегът се трупа навън. Вятърът е силен. Няма луна, няма слънце, няма облаци, няма небе. Нищо няма. Най-вече теб.
Сигурно живееш някъде. Иска ми се сега да гледаш през прозореца заледените и осветени улици и да си мислиш за мен.
Сигурно и ти не ме познаваш. Само се чудиш, кой ли съм и защо ме измисли.
Оставих лице в снега. Смешно е — вдлъбнато лице в снега. То е за теб. Седи си там и гледа. Чака да те види. Само че не може, защото очите му ги няма. Това всъщност не е от значение — и теб те няма.
Все някой ден може и да се срещнем. Така е то, може и да се срещнем някъде. И, знаеш ли, мисля си, че може и да не се познаем. Ти ще си мислиш за нещо, аз за друго, а стъпките ни ще се разминат в кишата и единственият спомен ще бъде калта по панталоните ни.
Тъмно е. Просто вървя. Напред. Пътят няма край и не помня да е имал начало.
Пак съм аз. След като прочетох всичко (или поне се опитах да прочета всичко) реших, че непременно трябва да си поговорим.
Така, на листа, ми е по-лесно да ти кажа каквото и да е. Просто ще улесня нещата — животът и без това е толкова сложен...!
Аз чудесно те разбирам, макар че ти мен — невинаги (сама си го признаваш). Не знам дали го осъзнаваш, но ти всъщност намери смисъла на живота си и сега просто се опитваш да убедиш себе си, че това е наистина смисълът. Ти просто си открила нещо преди то самото да е просъществувало. И сега бързаш. Бързаш и сама незнаеш накъде. Животът предстои; непокореният връх скоро ще бъде под краката ти, а щастието ти ще те намери, когато най-малко очакваш. Когато се изкачиш там горе, в сърцето ти ще бъде заличено всичко лошо — всяко зло, което ти е причинила несправедливата човешка съдба. Спомни си тогава за тези дни, а може би и за този „ученически“ дневник, защото времето ти не е изгубено, а хартията не е похабена напразно. Там, на стръмната планина, ти няма да се чувстваш победителка, ако в миналите дни не си преживявала болката и разочарованието. И дори ако си покорила върха, но си далеч от топлите лъчи на Слънцето, не бъди отчаяна. Нали знаеш, че „ако се събудиш и не видиш Слънцето, означава или че си умряла, или че ти си Слънцето“ — (незнам кой го е казал, но ми харесва). А сега се опитай да забравиш всички тревоги, въпроси и гатанки. Погледни навън и виж през облаците Слънцето. То свети за теб, защото си млада, защото си силна и защото можеш да обичаш.
Извинявай, ако нещо съм те объркал. Просто не ме питай за нищо. След време сама ще разбереш, какво искам да ти кажа.
И няма нужда да го четеш толкова много пъти, че да забравиш колко точно.
Наоколо светът е тъмен и потаен. Съвсем слаба топла светлина се разлива по стените. Единствено прозорецът е студен и тъмносин, сякаш всички снегове и виелици бушуват зад него в настъпващата вечер. Аромат на лакирано дърво витае под гредите на тавана над мен.
Външната врата, която е и единствената врата в стаята, се отваря и трепвам от течението. След него нахлуват снежинки и лют вятър, и не е трудно да си представя белите мечки и изгладнелите вълци, бродещи сред заснежените поля, виещи из хълмовете и дебнещи за случайна премръзнала храна.
Вратата се захлопва и бурята остава отново навън, заключена зад уютните стени.
Разнасят се леки стъпки и две длани се протягат над мен. Нищо, че не мога да ги видя, но усещам сянката им — постоянно мърда и играе. Сега дланите са ме обградили отвсякъде и аз се опитвам да ги стопля. Вглеждам се в тях, в моя смалил се свят от изящни и жадни за топлината ми ръце се проточвам още нагоре и нагоре.
Огненото ми тяло се извива в неравен танц в ритъм с учестения лек дъх.
Дланите се отдръпват и света отново се изпълва със сиянието ми.
След малко те присядат на ръба на масата до мен. Чашата с вино е от едната ми страна и аз се отразявам в стената умален и ярък. До нея са оставени лист хартия, мастилница и перо. Въпреки че осветявам писмото, не го разбирам и мога единствено да се наслаждавам на странните уверени движения на пишещата ръка и на равния почерк.
Съвсем наблизо се спуска кичур от вързаната коса. Оглеждам се в очите, които пробягват по изписаните редове и се опитвам да проникна в тях и да разбера какви мисли и чувства бушуват в момента. За миг погледът се насочва към мен и виждам как ирисите се свиват от пряката светлина. Времето спира, удавено в единственото удоволствие да потъне в очите, да се загърби сред душата, да гори в такт със сърцето. Седя неподвижно, но като че ли зениците се приближават, стаята, студеният прозорец и зимата се изгубват някъде далеч в някой друг живот, оставаме само ние, хипнотизирани един от друг, от моя огнен танц, аз от най-красивите очи на света и от нежността, която се е стаила в ъгълчетата им...
... първата утринна дрезгавина сивее зад стъклото на прозореца, покрито с лед. Тишината в стаята е толкова дълбока, че равномерният тих дъх на спящото сърце се чува съвсем отчетливо. Хладът е пропълзял и тук, а аз отдавна съм угаснал.
И все пак съм тук. Без тяло, без топлинка, невидим, но жив. С последните проблясъци на фитила ми избрах вечността пред забравата — младежката природа ни е дарила с този последен избор като компенсация за краткия ни живот. И очаквам да се разбуди, но този път аз ще простра невидими длани около трепкащата душа, ще се сгрея от бликащия живот и ще се опитам да я заговоря...
27.08.2003/Калин Гарабедян
Снегът се трупа навън. Вятърът е силен. Няма луна, няма слънце, няма облаци, няма небе. Нищо няма. Най-вече теб.
Сигурно живееш някъде. Иска ми се сега да гледаш през прозореца заледените и осветени улици и да си мислиш за мен.Сигурно и ти не ме познаваш. Само се чудиш, кой ли съм и защо ме измисли.
Оставих лице в снега. Смешно е — вдлъбнато лице в снега. То е за теб. Седи си там и гледа. Чака да те види. Само че не може, защото очите му ги няма. Това всъщност не е от значение — и теб те няма.
Все някой ден може и да се срещнем. Така е то, може и да се срещнем някъде. И, знаеш ли, мисля си, че може и да не се познаем. Ти ще си мислиш за нещо, аз за друго, а стъпките ни ще се разминат в кишата и единственият спомен ще бъде калта по панталоните ни.
Тъмно е. Просто вървя. Напред. Пътят няма край и не помня да е имал начало.
Пак съм аз. След като прочетох всичко (или поне се опитах да прочета всичко) реших, че непременно трябва да си поговорим.
Така, на листа, ми е по-лесно да ти кажа каквото и да е. Просто ще улесня нещата — животът и без това е толкова сложен...!
Аз чудесно те разбирам, макар че ти мен — невинаги (сама си го признаваш). Не знам дали го осъзнаваш, но ти всъщност намери смисъла на живота си и сега просто се опитваш да убедиш себе си, че това е наистина смисълът. Ти просто си открила нещо преди то самото да е просъществувало. И сега бързаш. Бързаш и сама незнаеш накъде. Животът предстои; непокореният връх скоро ще бъде под краката ти, а щастието ти ще те намери, когато най-малко очакваш. Когато се изкачиш там горе, в сърцето ти ще бъде заличено всичко лошо — всяко зло, което ти е причинила несправедливата човешка съдба. Спомни си тогава за тези дни, а може би и за този „ученически“ дневник, защото времето ти не е изгубено, а хартията не е похабена напразно. Там, на стръмната планина, ти няма да се чувстваш победителка, ако в миналите дни не си преживявала болката и разочарованието. И дори ако си покорила върха, но си далеч от топлите лъчи на Слънцето, не бъди отчаяна. Нали знаеш, че „ако се събудиш и не видиш Слънцето, означава или че си умряла, или че ти си Слънцето“ — (незнам кой го е казал, но ми харесва). А сега се опитай да забравиш всички тревоги, въпроси и гатанки. Погледни навън и виж през облаците Слънцето. То свети за теб, защото си млада, защото си силна и защото можеш да обичаш.
Извинявай, ако нещо съм те объркал. Просто не ме питай за нищо. След време сама ще разбереш, какво искам да ти кажа.
И няма нужда да го четеш толкова много пъти, че да забравиш колко точно.
Наоколо светът е тъмен и потаен. Съвсем слаба топла светлина се разлива по стените. Единствено прозорецът е студен и тъмносин, сякаш всички снегове и виелици бушуват зад него в настъпващата вечер. Аромат на лакирано дърво витае под гредите на тавана над мен.
Външната врата, която е и единствената врата в стаята, се отваря и трепвам от течението. След него нахлуват снежинки и лют вятър, и не е трудно да си представя белите мечки и изгладнелите вълци, бродещи сред заснежените поля, виещи из хълмовете и дебнещи за случайна премръзнала храна.
Вратата се захлопва и бурята остава отново навън, заключена зад уютните стени.
Разнасят се леки стъпки и две длани се протягат над мен. Нищо, че не мога да ги видя, но усещам сянката им — постоянно мърда и играе. Сега дланите са ме обградили отвсякъде и аз се опитвам да ги стопля. Вглеждам се в тях, в моя смалил се свят от изящни и жадни за топлината ми ръце се проточвам още нагоре и нагоре.
Огненото ми тяло се извива в неравен танц в ритъм с учестения лек дъх.
Дланите се отдръпват и света отново се изпълва със сиянието ми.
След малко те присядат на ръба на масата до мен. Чашата с вино е от едната ми страна и аз се отразявам в стената умален и ярък. До нея са оставени лист хартия, мастилница и перо. Въпреки че осветявам писмото, не го разбирам и мога единствено да се наслаждавам на странните уверени движения на пишещата ръка и на равния почерк.
Съвсем наблизо се спуска кичур от вързаната коса. Оглеждам се в очите, които пробягват по изписаните редове и се опитвам да проникна в тях и да разбера какви мисли и чувства бушуват в момента. За миг погледът се насочва към мен и виждам как ирисите се свиват от пряката светлина. Времето спира, удавено в единственото удоволствие да потъне в очите, да се загърби сред душата, да гори в такт със сърцето. Седя неподвижно, но като че ли зениците се приближават, стаята, студеният прозорец и зимата се изгубват някъде далеч в някой друг живот, оставаме само ние, хипнотизирани един от друг, от моя огнен танц, аз от най-красивите очи на света и от нежността, която се е стаила в ъгълчетата им...
... първата утринна дрезгавина сивее зад стъклото на прозореца, покрито с лед. Тишината в стаята е толкова дълбока, че равномерният тих дъх на спящото сърце се чува съвсем отчетливо. Хладът е пропълзял и тук, а аз отдавна съм угаснал.
И все пак съм тук. Без тяло, без топлинка, невидим, но жив. С последните проблясъци на фитила ми избрах вечността пред забравата — младежката природа ни е дарила с този последен избор като компенсация за краткия ни живот. И очаквам да се разбуди, но този път аз ще простра невидими длани около трепкащата душа, ще се сгрея от бликащия живот и ще се опитам да я заговоря...
27.08.2003/Калин Гарабедян
