Творчество
Rozali.com » Свободно време » Творчество » Проза
Изкупление
Автор: Иън Макюън
Тя беше от децата, които упорито желаят светът да е точно такъв, какъвто трябва. Докато стаята на голямата ѝ сестра представляваше хаос от незатворени книги, несгънати дрехи, неоправено легло, неизпразнени пепелници, стаята на Брайъни бе олтар на нейния дух на реда: макетът на фермата, разстлан на широкия перваз на прозореца, се състоеше от обичайните животни, но всичките гледаха в една посока, към стопанката си – сякаш всеки момент щяха да запеят песничка, и дори кокошките мирно пребиваваха в курниците си.
Всъщност това беше единствената подредена стая на горния етаж. Куклите ѝ, настанени с изправени гърбове в многостайния си дом, сякаш спазваха изрично указание да не се подпират на стените; малките фигурки по тоалетната ѝ масичка – каубои, водолази, човекоподобни мишоци – изглеждаха, подредени в отстоящи редици, като цивилно формирование в очакване на заповеди.
Вкусът към миниатюрното беше една страна на подредения ѝ дух. Друга страна беше страстта към тайните: в скъпоцения ѝ лакиран шкаф имаше скришно чекмедже, което се отваряше при натискане срещу резбата на хитроумно обърнатите щифтове, и там Брайъни пазеше затворен със закопчалка дневник и тетрадка, изписана с код, който тя самата си бе измислила.
В детски сейф, който се отваряше с шифър от шест тайни цифри, държеше писмата и картичките си. Под една подвижна дъска под леглото ѝ имаше скрита стара тенекиена касичка. В нея се намираха съкровищата ѝ, трупани от четири години насам, от деветия рожден ден, когато започна да ги събира: мутирал двоен жълъд; железен пирит; магичен амулет за предизвикване на дъжд, купен на панаир; череп на катерица, лек като листо.
Но хитрите чекмеджета, заключените дневници и криптографските системи не успяваха да скрият от Брайъни простата истина: тя нямаше тайни. Копнежът ѝ за хармоничен, организиран свят я лишаваше от безразсъдните възможности, които предоставяше вършенето на бели. Насилието и разрушението бяха твърде хаотични за нейната природа и тя не умееше да бъде жестока. Положението ѝ на фактически единствено дете в семейството, както и относителната изолираност на фамилната къща, я изолираше, поне през дългите летни ваканции, от момичешките интриги с приятелки.
Нищо в живота ѝ не бе достатъчно интересно или срамно, че да се крие; никой не знаеше за черепа на катерицата под леглото ѝ, но никой и не се интересуваше. Всичко това не беше кой знае каква беда; поне така се оказа после, когато всичко стана минало, след като бе намерено решението.
На единайсет тя написа първия си разказ – глупава история, която приличаше на много от приказките и ѝ липсваше, както осъзна по-късно, онова жизненоважно познание за света, което предизвиква уважението на читателя. Но този пръв несполучлив опит ѝ показа, че въображението само по себе си ражда тайни: започнеше ли да пише разказ, никой не биваше да знае. Играта с думите беше толкова трепетна, толкова свидна, толкова съкровена, че на никого не можеше да каже.
Дори докато изписваше „каза тя“ или „и ето че“, тя потръпваше и се чувстваше глупаво да се прави, че познава чувствата на измислени същества. Саморазкриването беше неизбежно в момента, в който се спираше на слабостите на персонажа –читателят със сигурност щеше да я заподозре, че описва себе си. Чий друг опит познаваше?
Едва когато разказът биваше приключен, всички участи решени и цялата история строго запечатана от двата края, така че да прилича поне по това на всеки друг завършен разказ на света, тя можеше да се почувства неуязвима, готова да пробие дупки в полетата, да подшие страниците с връвчица, да нарисува с боички или молив корицата и да отнесе завършения труд на майка си или на баща си, когато си беше вкъщи. Усилията ѝ биваха подкрепяни. Дори окуражавани, защото семейство Талис вече разбираха, че малкото им момиченце има оригинално мислене и сръчно борави с думите.
През дългите следобеди тя ровеше по речници и справочници и създаваше неподходящи, но очарователни конструкции: монетите, които злодеят криеше в джоба си, бяха „езотерични“, хулиганът, заловен да краде кола, плачеше в изблик на „безочливо самооневинение“, героинята, яхнала породистия си жребец, предприемаше „трескаво“ среднощно пътуване, навъсеното чело на краля бе прорязано от „йероглифите“ на неговото недоволство.
Караха Брайъни да чете на глас разказите си в библиотеката, където родителите и голямата ѝ сестра с изненада слушаха как стеснителното им момиченце говори уверено, жестикулира изразително със свободната си ръка, извива вежди, редувайки различните гласове, и вдига поглед от страниците за секунди да огледа строго лицата на слушателите си и да се увери във вниманието им, да ги държи нащрек с разказваческите си умения. Но дори да не печелеше тяхното внимание и похвали, и очевидното им поощрение, Брайъни не би могла да се откаже от писането.
А и откриваше подобно на много други писатели преди нея, че не всяко признание е полезно. Например ентусиазмът на сестра ѝ Сесилия изглеждаше малко пресилен, примесен може би със снизхождение, при това тя ѝ се месеше: настоя всеки разказ да бъде каталогизиран и подреден на рафта в библиотеката между Рабиндранат Тагор и Квинт Тертулиан.
Ако това беше някаква шега, Брайъни не ѝ обърна внимание. Вече бе стъпила здраво на краката си и изпитваше по-висше блаженство; съчиняването на истории не само че бе по-тайно занимание, но ѝ даваше и всички удоволствия на миниатюризацията. В пет страници можеше да създаде цял свят, и то по-интересен от кукленската къща.
Детството на разглезен принц подлежеше на вместване в половин страничка, среднощната езда под луната през спящи села можеше да се предаде с едно ритмично изградено изречение, за влюбването ѝ стигаше една дума: трепна. След всеки нов разказ страниците сякаш вибрираха в ръката ѝ от целия този живот, който съдържаха. Задоволена бе и страстта ѝ към подреждането, защото хаотичният свят можеше да се направи образцов.
Кризата в живота на героинята би могла да съвпадне с градушка, порой и гръмотевици, докато венчавките обикновено биваха благословени с обилна светлина и мек ветрец. Любовта към реда формираше и принципите на справедливостта, в които смъртта и сватбата бяха основите на моралния живот: първото бе участта на недостойните персонажи, второто бе награда, пазена за последната страница.
Откъс от книгата „Изкупление“ на Иън Макюън
Тя беше от децата, които упорито желаят светът да е точно такъв, какъвто трябва. Докато стаята на голямата ѝ сестра представляваше хаос от незатворени книги, несгънати дрехи, неоправено легло, неизпразнени пепелници, стаята на Брайъни бе олтар на нейния дух на реда: макетът на фермата, разстлан на широкия перваз на прозореца, се състоеше от обичайните животни, но всичките гледаха в една посока, към стопанката си – сякаш всеки момент щяха да запеят песничка, и дори кокошките мирно пребиваваха в курниците си.
Всъщност това беше единствената подредена стая на горния етаж. Куклите ѝ, настанени с изправени гърбове в многостайния си дом, сякаш спазваха изрично указание да не се подпират на стените; малките фигурки по тоалетната ѝ масичка – каубои, водолази, човекоподобни мишоци – изглеждаха, подредени в отстоящи редици, като цивилно формирование в очакване на заповеди.
Вкусът към миниатюрното беше една страна на подредения ѝ дух. Друга страна беше страстта към тайните: в скъпоцения ѝ лакиран шкаф имаше скришно чекмедже, което се отваряше при натискане срещу резбата на хитроумно обърнатите щифтове, и там Брайъни пазеше затворен със закопчалка дневник и тетрадка, изписана с код, който тя самата си бе измислила.
В детски сейф, който се отваряше с шифър от шест тайни цифри, държеше писмата и картичките си. Под една подвижна дъска под леглото ѝ имаше скрита стара тенекиена касичка. В нея се намираха съкровищата ѝ, трупани от четири години насам, от деветия рожден ден, когато започна да ги събира: мутирал двоен жълъд; железен пирит; магичен амулет за предизвикване на дъжд, купен на панаир; череп на катерица, лек като листо.
Но хитрите чекмеджета, заключените дневници и криптографските системи не успяваха да скрият от Брайъни простата истина: тя нямаше тайни. Копнежът ѝ за хармоничен, организиран свят я лишаваше от безразсъдните възможности, които предоставяше вършенето на бели. Насилието и разрушението бяха твърде хаотични за нейната природа и тя не умееше да бъде жестока. Положението ѝ на фактически единствено дете в семейството, както и относителната изолираност на фамилната къща, я изолираше, поне през дългите летни ваканции, от момичешките интриги с приятелки.
Нищо в живота ѝ не бе достатъчно интересно или срамно, че да се крие; никой не знаеше за черепа на катерицата под леглото ѝ, но никой и не се интересуваше. Всичко това не беше кой знае каква беда; поне така се оказа после, когато всичко стана минало, след като бе намерено решението.
На единайсет тя написа първия си разказ – глупава история, която приличаше на много от приказките и ѝ липсваше, както осъзна по-късно, онова жизненоважно познание за света, което предизвиква уважението на читателя. Но този пръв несполучлив опит ѝ показа, че въображението само по себе си ражда тайни: започнеше ли да пише разказ, никой не биваше да знае. Играта с думите беше толкова трепетна, толкова свидна, толкова съкровена, че на никого не можеше да каже.
Дори докато изписваше „каза тя“ или „и ето че“, тя потръпваше и се чувстваше глупаво да се прави, че познава чувствата на измислени същества. Саморазкриването беше неизбежно в момента, в който се спираше на слабостите на персонажа –читателят със сигурност щеше да я заподозре, че описва себе си. Чий друг опит познаваше?
Едва когато разказът биваше приключен, всички участи решени и цялата история строго запечатана от двата края, така че да прилича поне по това на всеки друг завършен разказ на света, тя можеше да се почувства неуязвима, готова да пробие дупки в полетата, да подшие страниците с връвчица, да нарисува с боички или молив корицата и да отнесе завършения труд на майка си или на баща си, когато си беше вкъщи. Усилията ѝ биваха подкрепяни. Дори окуражавани, защото семейство Талис вече разбираха, че малкото им момиченце има оригинално мислене и сръчно борави с думите.
През дългите следобеди тя ровеше по речници и справочници и създаваше неподходящи, но очарователни конструкции: монетите, които злодеят криеше в джоба си, бяха „езотерични“, хулиганът, заловен да краде кола, плачеше в изблик на „безочливо самооневинение“, героинята, яхнала породистия си жребец, предприемаше „трескаво“ среднощно пътуване, навъсеното чело на краля бе прорязано от „йероглифите“ на неговото недоволство.
Караха Брайъни да чете на глас разказите си в библиотеката, където родителите и голямата ѝ сестра с изненада слушаха как стеснителното им момиченце говори уверено, жестикулира изразително със свободната си ръка, извива вежди, редувайки различните гласове, и вдига поглед от страниците за секунди да огледа строго лицата на слушателите си и да се увери във вниманието им, да ги държи нащрек с разказваческите си умения. Но дори да не печелеше тяхното внимание и похвали, и очевидното им поощрение, Брайъни не би могла да се откаже от писането.
А и откриваше подобно на много други писатели преди нея, че не всяко признание е полезно. Например ентусиазмът на сестра ѝ Сесилия изглеждаше малко пресилен, примесен може би със снизхождение, при това тя ѝ се месеше: настоя всеки разказ да бъде каталогизиран и подреден на рафта в библиотеката между Рабиндранат Тагор и Квинт Тертулиан.
Ако това беше някаква шега, Брайъни не ѝ обърна внимание. Вече бе стъпила здраво на краката си и изпитваше по-висше блаженство; съчиняването на истории не само че бе по-тайно занимание, но ѝ даваше и всички удоволствия на миниатюризацията. В пет страници можеше да създаде цял свят, и то по-интересен от кукленската къща.
Детството на разглезен принц подлежеше на вместване в половин страничка, среднощната езда под луната през спящи села можеше да се предаде с едно ритмично изградено изречение, за влюбването ѝ стигаше една дума: трепна. След всеки нов разказ страниците сякаш вибрираха в ръката ѝ от целия този живот, който съдържаха. Задоволена бе и страстта ѝ към подреждането, защото хаотичният свят можеше да се направи образцов.
Кризата в живота на героинята би могла да съвпадне с градушка, порой и гръмотевици, докато венчавките обикновено биваха благословени с обилна светлина и мек ветрец. Любовта към реда формираше и принципите на справедливостта, в които смъртта и сватбата бяха основите на моралния живот: първото бе участта на недостойните персонажи, второто бе награда, пазена за последната страница.
Откъс от книгата „Изкупление“ на Иън Макюън
