Над мъртвец разбрах, че се мълчи.
Думите излишни са, ненужни.
Вдигнем ли един към друг очи —
студенеят празни, вече чужди.

Може би това е то смъртта?
Може би и в нас се тя засели?
Някаква невидима черта
вече безпощадно ни разделя.

Но не е черта, а страшен ров —
за мъртвеца изкопана яма.
Тъй наречената ни любов
в дъното й ще положим двама.

Вместо шепата последна пръст
своето проклятие ще спуснем.
Накипялата в сърцата мъст
ще напука сухите ни устни.

Над мъртвеца като знамена
изрусените коси се свеждат.
И помръква всяка светлина,
всяка болка, всеки вик, надежда.

От цигарата ми синкав дим
се извива — нямаме кандило.
Ти мълчиш — и двамата мълчим.
Нищо на света не ни е мило.

Зная, че протегна ли ръка —
твоята на нея ще поставиш
Никой над пресъхнала река
мост не е и мислил да направи!

Автор: Климент Цачев