Отново сам,
стоя във задимения салон.
Тъй тихо е навън – потъвам в мисли,
Сърцето ми боли – нелеп синдром

Ах, колко са годините,
разделящи ни от мига ,
във който бяхме с тебе двама,
споделящи една съдба

Бюрото прашно е ,
а дните нижат се един след друг
Надраскан лист захвърлям в коша ,
и ти навярно някога била си тук

Незнам защо усмихвам се,
защо, че си щастлива ме боли,
незнам защо във този миг пронизват ме
на времето отровните стрели

Загубих себе си,
далеч във омагьосан лабиринт
безкраен театър е битието ми
нечута истина, подправена със много грим

И в тази нощ безкрайна-сякаш
Посрещам сам снежинките на моя праг
Незнам защо без теб е пусто някак,
след “радостта” от падналия сняг.

06.09.2007/nxn