Може би е само усещане, че нещо липсва. Някаква неясна празнота. Нещо като да си лежиш вечер в леглото и да не можеш да заспиш от мистериозното натрапчиво желание за повече строфи от Уолъс Стивънс, които да успокоят възбудата ти.

Може би е внезапното желание да чуеш думи като „шизоид” или „просвам се” в поп музиката вместо обичайните галактики от слънца и луни или непреодолимата жажда да слушаш песни, които поставят призраците на Мерилин Монро, Валери Соланас и Хари Худини в интересни нови пози. Или просто, съвсем истинктивно имаш нужда от нов албум на Ник Кейв и „Бед Сийдс“ – на кой друг можеш да разчиташ в дни като днешните?

Да намират нови начини да бъдат „Бед Сийдс“ е продължаваща мисия за Ник Кейв и компания и за последните две години този непрекъснато усложняващ се куест набира интоксикиращо темпо.
Последно се представиха на публиката зад маската на проекта „Grinderman”, нонсенс рокенрол извинението за “аре, долу в мазето и да повикаме”. А сега Ник Кейв и момчетата са скочили на копчето право назад към интелектуално-сутеньорския костюм със своя 14 албум, Dig, Lazarus, Dig!!!
Това не е подценяване.

Dig, Lazarus, Dig!!! е неуловим, нееднозначен и – какво по дяволите - неистински, зашеметяващ разказ, който разгръща Западната цивилизация от Омир до Фройд, от Библията до Бийтълс, в ролите – нови митични герои, осеяни по целия път. Малката Джини и зловещият Мистър Сендмен, вплетени в мрачен танц в парчето „Today’s Lesson”, струя сексуална политика, натъпкана в мръснишка рокендрол басня; блуждаещите духове в „Albert Goes West”, които мощно вилнеят в психопатични епизоди и долни кръчми; докато горкият Лазар се оказва сам и изгубен още в заглавния трак, силно зипнал чудесата на Новия завет, викторианския спиритуализъм и нюйоркското декадентство.

После идва пиротехническият гуляй „We Call Upon The Author (To Explain)”, който фино и леко самоиронично поставя Кейв в ролята на Автора, който предизвиква Бог, иска му отчет и насажда литературна война („Буковски е нещастник! Беримън е пич!!!/“Bukowski was a jerk! Berryman was best!!!”) на фона на неустоим бийт.

Асоциативна, фина и изключително завладяваща музика, завет за сериозността на проекта да намери нови начини да се развива напред, с начало през 1984, от когато е първият пост-рожденденско-парти запис - „From Her To Eternity”. Въпреки че все пак започва като ревизия на стар сценарий - желанието за силно акустичен албум, родило се през 1992 с „Henry’s Dream”.

Албумът на Nick Cave&The Bad Seeds „Dig, Lazarus, Dig!!!“ е на българския музикален пазар от Анимато Мюзик/Mute Records с медийната подкрепа на радио Тангра Мега Рок и телевизия ММ.